Защо не мога да ти устоя, за Бога!
Та ти си просто, просто... мъж!
Заби напразно разумът тревога,
когато с идването ти пороен дъжд

от сладка чувственост ме плисна.
Уж носех моя тежък мъжобран;
за по-голяма сигурност укрих се
сред вече съществуващите рани,

нанесени от грубата егоистичност
на самодоказващ качествата пол.
Но в твоя случай не помогна нищо!
Задоволявах себе си доволно,

да не изпитам вече нужда от това
суетности във мене да проникнат.
Защо сега?! Със теб?! Защо сега
жената в мен е смугла трепетлика,

излъчваща любовни феромони?
Усещам върху себе си очите ти
и неусетно някак бавно се изронвам
пред този галещ поглед на ценител.

Защо не мога да му устоя? Не мога!
Та ти си просто, просто... мъж!
Различен в тебе - всеотдаен, огън
в безумна клада ме превръща.

Като монолог от добра пиеса е! Такава е любовта - неустоима :)

освен Благодаря! От сърце!