Кажи ми да си тръгна. Още днес!
Вземи ми вятъра, развял косите,
та спряла порива игрив да сещам,
до дъно да отскубна всяка мисъл,
навяваща ми спомените лекокрили.  

Вземи и днешния ми ден, когато
във всяко шумолене търся знак,
че не случайно точно теб изпрати,
из най-болезнения ми и крив овраг,
съдбата - да ме подкрепиш със сили.  

Ти с неизплаканото бъдеще тръгни
натам, където радостта те чака
във други, с цвят на пролетта, очи,
чиято трепетна искрица, плаха
в пожари на страстта да разгориш.  

Вземи ми всичко! Твое е по право!
А и на мен защо ми е живот без теб?
Да видя непотребното ми вече тяло
как си възвръща формата на оня лед,
успял със идването си да разтопиш.  

Кажи ми да си тръгна! Само ако
щастлив се чувстваш още от това,
да бъдеш мое истинско богатство,
ако в спокойствието ми, в смеха
откриваш своето доволство, остани!      

Поздрав!

Тиков! Поздрави и на теб!

Забележително структуриран образ на лирическата. Паралелно обаче възниква въпросче: Е ли в състояние съсловната почва (към която принадлежа и аз) да отдели от "свръхценния" си хумус, за да поддържа жизнени и плододайни, филизите на подобна пълна отдаденост и жертвоготовност? Кхъ-кхъ... (покашлям се смутено). :))))

за милото посрещане, Platan! Съвсем скоро ще останете разочарован от мен! :)